Дъждовни капки удрят бясно прозореца на стаята ми. Мога да чуя техните викове. Казват ми, че е време да изляза навън и да проумея мрачната и сива реалност. Нима са прави? Редно ли е да захвърля света, за който се борих толкова време? Този, в който можеш да достигнеш всичко. Като онази нежна ръка, която те тегли напред в живота и ти помага да станеш всеки път, когато паднеш. Като звездите, които греят толкова ярко, колкото грее всяка моя мечта, които изглеждат толкова далечни, но всъщото време все по-близки. Като дъгата, която с всеки свой цвят напомня за необятния и пъстър свят. В този свят можеш да достигеш всичко това – от най-малката и далечна звезда до най-красивият и ярък цвят на дъгата.

Поглеждам през прозореца. Дъждовните облаци се разотиват, а зад тях се показва слънцето. То се усмихва топло, прогонвайки всяка лоша мисъл. Ами, ако аз греша. Може би границата между реалността и моя свят е съвсем малка. Може би трябва да спра да се боя от всяка буря, а да очаквам слънцето на следващия ден. Може би на светът му трябва някой достатъчно смел, за да превърне това, което е недостижимо в реалността, в едно стъпало, което да води нагоре. Дали аз съм този някой? Дали съм достатъчно смела, за да постигна това?

За едно нещо поне съм сигурна напълно – граница няма, когато има вяра и мечти.